вторник, 20 ноември 2012 г.

Геле! Геле! Геле!

Когато преди няколко месеца напуснах работа, бях решена на всичко, за да открия себе си и да се занимавам с нещата, които ми харесват. Чувствах с всяка пора на тялото си, отпушена или не, как обозримото бъдеще разтваря топли прегръдки, за да ме приюти в райските си градини. Хилех се сама на себе си, докато си подскачах безгрижно по тротоарите - същинско въплъщение на Сладката Канди ( естествено не толкова сладко).

След като мина първоначалната ми еуфория, обаче, нищо че не съм Кари Братшоу, нямаше как да не се запитам: "И ся кво?"

Какво правят щастливите хора? Какво правят хората, които нямат изцеждащи емоционални отношения с противоположния пол или шефове, които да обвиняват за половината световни конфликти? Оказа се трудно да нямаш проблеми. Усещането е все едно си сам в празна стая. Ехото от всеки твой звук или дума се връща пак до тебе и, мамка му, няма кой друг да ти е виновен, защото си сам в стаята.

Но ние, аз и всичките ми емоционални недъзи и психически отклонения, не се отчаяхме.На помощ ни се притече една приятелка, на която покорно благодаря. Това е човека, на когото мога да се обадя за помощ, ако съм се изгубила в пустинята, без капка вода и с наръфан от койот крак  и тя ще ми изчурулика с цялата прелест на звънкото си гласче: "Ама много е хубаво това, Пете! Не го приемай така! Аз имах тука някъде книга за такива случаи. Задръж така на телефона." Това е, разбира се, ако все пак успее да си чуе телефона.

И така, преизпълнена с ентусиазъм и заредена с куп книги за самоусъвършенстване и духовни търсения, започнах да чета. Прочетох толкова много книги за мотивация, че се чувствах почти готова да мотивирам свиня да се принесе в жертва на Христос, щастливо припявайки "Jingle Bells". Направих си списък с нещата, които искам да свърша и с нещата, с които искам да се занимава. Много красив списък стана.

Откакто го написах мина около месец. Не че си бях сложила срокове за постигане на целите, ама за този месец не бях почнала да правя нито едно от нещата, които щяха да ме стоварят директно в светлите прегръдки на прекрасното бъдеще. Къде, къде по-яко си е да седиш рошава във фотьойла, с лаптопа на колене и да спамиш няколко сайта, докато си капеш дрехите с манджа. Безценно!

В крайна сметка се озовах една неделна вечер, учеща се да играя табла с баща си. Е време ми беше! Сега остава да се науча да играя белот и ще съм стигнала интелектуалното развитие на орангутан в ранния пубертет. Както и да е! Седя си аз и си губя с достойнство, когато баща ми решава, че ще ме въвежда във висшата терминология на играта. Обяснява ми, че когато хвърлиш зарове, които няма къде да играеш, можеш да изкажеш скромното си, възпитано разочарование, крещейки: "Геле!". По желание, обясни той, може да бъде придружено със съответните ругатни. В следващите ми няколко хода хвърлях само такива зарове, а родителят приповдигнато и зряло подвикваше: "Ето това е геле. Геле! Ха! Пак ГЕЛЕ! ГЕЛЕ!!!"

В играта, както сигурно стана ясно, паднах, но ме озари скромно житейско прозрение. Без да разбера, бях попаднала в собствения си капан на неправенето, в което се чувствах удобно. Всеки път, когато започнех да правя нещо, го захвърлях след пет минути. Въоръжена с поредната книга за личностна мотивация (между другото, ако все пак има някой, който още не се е отказал да чете и е стигнал до тук, бих я препоръчала :D "Тhe War of Art"  се казва), реших да    спра да хвърлям кофти зарове и да започна да изпълнявам нещата от dork списъка си. Едно от тях е този блог.:D

Вълнуващо, а? Сигурна съм, че тръпнете да разберете какви са другите!

Няма коментари:

Публикуване на коментар