Романтика в железницата?!?

Повръщате ли?

Аз повръщам! Най-вече в и около моторни превозни средства. Повръщам неудържимо, унизително и безславно. Само като видя предизвикателно клатушкащото се борче, закачено на огледалото ви за обратно виждане, започва да ми се гади. Изобщо - аз съм спътник-мечта на дълги разстояния. Един от най-ярките ми детски спомени е как повръщам на пътеката на автобуса, майка ми се опитва да бърше доскорошното съдържание на стомаха ми с новите терлици, които току що сме взели от баба, а на съседната седалка невъзмутимо седи личната ми лекарка и чете роман на Даниел Стийл (нямам представа как съм обърнала внимание на това между спазмите). Ужасното в цялата работа е , че това не влиза дори в  Топ 10 на най-унизителните случки живота ми!

Така или иначе, решения за моя повръщащ проблем има две. Гениалната фармацевтична мисъл е създала едно хапченце, наречено Dimenhydrinate. Пиеш го и забравяш, че ти се повръща, забравяш, че се возиш и на къде си тръгнал... и името на майка си забравяш. Обхваща те свещена апатия и придобиваш характерна физиономия на кравешка тъпота. Но пък поне не споделяш преработения си обяд с колегите и приятелите си. Все е нещо. Другият вариант е избягването на раздрънканите междуградските автобуси, в които придобиваш шест степени на свобода по време на път. Така, върху тази хлъзгава основа от повръщано, преди много години, се роди любовта ми към БДЖ! 

Аз за добрата, стара железница мога да говоря с часове. Мога да напиша книга за нея, елегия също. Тук няма да засягам скоростните параметри на влаковете, атмосферата в купетата или пословичните тоалетни. Всички тези колорити заслужават отделно и специално внимание. Днес ще оставя смръдльовците на смрадта им, циганите тийнейджъри на съдбата им и тоалетните на хепатита им. Днес ще съм позитивна! Ще ви разкажа за железницата като романтична супа от редки индивиди. Аз съм почти толкова романтична колкото узряла гнойна пъпка, но дори моята цинична душа нямаше как да не трепне пред сцените, на които стана свидетел. Ето я и историята:

Изглеждаше типично петъчно пътуване. Купенцето ми в цвят на тридесетгодишно зелено  скърцаше унило под тежестта на дебелите, мъжки жени на Северозапада. Весели студенти първокурсници влачеха мръсните си гащи за съботно освежаване и обясняваха на висок глас проблемите си с двигателите с вътрешно горене. Седях си аз, унесена от цялата суматоха и се забавлявах с бабата срещу мен, която се правеше на умряла риба и тайно ме оглеждаше критично с полуотворено око. Малко преди влакчето да потегли, в купето нахълта застаряващия антипод на Аполон и свободното пространство рязко заклони към нула. 

"Оп, оп...малко място може ли?" - почна да подканва двуметровият мъж на средна възраст, притежаващ най-внушителното шкембе, което някога съм виждала. Мъкнеше найлонова карирана торбичка, от която се разнасяше така характерното дрънчене на мамини празни буркани. Гигантът се насочи към запазеното си място, почти смазвайки жената, седяща в съседство.

"Опа..." - щастливо изчурулика той вместо извинение и огледа жената. - "Винаги се надявам да имам щастието да седна до толкова красива жена като Вас. Но за пръв път ми се случва." - разсъних се автоматично. Последното изречение ми дойде неочаквано. Не са много хората, пътуващи с БДЖ, които могат да структурират такова изречение, камо ли пък да използват учтива форма на обръщение.

"Хи-хи-хи... "- жената също беше около четиридесетте, с поувяхнало лице за сметка на неприличното количество грим. - "Благодаря. Много сте мил." - каза тя. Между двамата се разнесе сексуално напрежение, което дори разваленото парно можеше да усети. 

"Вие за къде пътувате?" - попита шишкото.

"За Монтана." - отговори жената. 

"А! Ти градска ли си ми, ма?" - доскорошната галантност беше заменена с искрено прасешко  удовлетворение.

"Не, аз бях от Монтана, ама вече съм от София." - жената беше придобила вид на подута от газове пуйка. 

"Ехе, ще си те водя вкъщи значи! Да не те открадне некой, че каквато си ми красавица..."

"Хи-хи... Остави ме сега на мира. Ще трябва да поспя, защото не съм спала като хората цяла седмица." - жената заметна артистично почти оранжевата си, топирана коса и се облегна със затворени очи на седалка.

"Що, ма? Да не работиш нощно време?" - доволството по лицето на мъжа градираше с такова темпо, че се притесних да не се пръсне.

"Не! Аз съм икономист!" - отговори тя с тонът на ракетен инженер. - "И приключвам година... " - добави. - "Много е стресът, много е отговорно...направооо...остави ме да се наспя!"

"Спинкай, спинкай! Аз ще те събудя като трябва да ставаме." - покровителствено заключи шишкото, извади от найлоновата си торбичка галонче "Ариана" и също се облегна. 

Наивно реших, че любовните сцени са приключили и се зазяпах с така характерния за мен празен поглед през мръсния прозорец. По едно време остър хриптящ звук ме стресна. Огледах се. Жената-грим се беше опружила в блажено безформие с отворена уста и ускоряваше хъркането си обратнопропорционално на скоростта на влака. След час-два спящото ангелче все пак се пробуди, примлясна с пресъхнала уста и разговорът беше подновен.

"А ти какво работиш?" - попита тя.

"Аз съм охрана на една мутра" - отново се прокрадна нотката на ракетния инженер. - "Много е опасна моята работа!" 

"Аууу...като от оня филм...Бодигард!" - възхити се дори гримът по лицето на жената. - "Ама ти сигурно тренираш, да поддържаш форма. Щом ти е такава работата..." - тук прекали, сестро.

"Баа...то в днешно време, вадиш патлака и стреляш. Не тренирам вече аз." - бях шокирана от това признание. - "Ама спя с пищова под възглавницата! Направо не знам кога ще ме гръмне некой и това ще е..." - разговорът продължи още час в тази насока. Бидоха разказани истории за сцени и битки, на които и Давид би завидял, примесени с дребни мафиотски истории. Бяха намесени фолк певици и Бойко Борисов, естествено. А нашата героиня почти получи оргазъм от възхита. Накрая двамата тръгнаха заедно към светлото си бъдеще и ме оставиха в полупразното купе насаме с отчайващите ми размишления за бъдещето на човешкия род.